Дойдоха еднорози.
Последната магнолия видя
над слънчевите вежди тънка бръчица.
От извора избягалите ангели
напиха тишината с поглед плах,
безкрайно уморени
от безсмъртие.
По стръмния на времето инфаркт
премина
непонятно многоточие.
Змията този път не изпълзя
и кимаха съгласни еднорозите.
Зачетена в любимия ми сън,
пустинята си търсеше обесници.
Но бяха дълги сенките на ехото
от мен до теб
и имаше тирета.
Магнолията нямаше листа.
Тежаха цветовете на очите ми.
Ухаеше на сила
сляпа и невидима
единствената удивителна! 

Прочетох го пет пъти. Много ми хареса абсолютно всеки ред, освен този, че погледът на ангелите е плах и са уморени от безсмъртие. Лъха на обреченост.... Но ти си авторът, а всеки автор има право да изрази визите си по неговия начин. Въпреки всичк и пасажът с ангелите е много красив! :)
Поздрави! :)