Не ми казва тази нощ,
че съм свещ,
притаено припламваща
към
покрива
на всичките ти вчера.
Така уютно в себе си облечена.
Така немирно
изгорила времето,
в което се разделят
от устните ни думи
неповторени.
Затяга като обръч тъмнината
докосвания  плахи
на малки часове
по нерва на прозорците
и дишам
равномерно
звездичките, които си повел
над нежния Мавриций.
Ръката ти обгръща
ранимите вулкани
на лошата ми памет,
да ме спаси от болката.
Топя се, но не казвай...
Не още...
И нощта мълчи.
Не си предстявам птиците
да възхвалят живота
в частите предутринни
едни след други...
Горещо е.
Ако запеят вкупом,
ще ми повярваш ли,
че мога да остана
от теб до мен непроменена?